fenix
Admin
Karma: 0
|
Отговор:Секта или не - вижте сами - 17/04/2008 12:53
Някой не иска...
Спряна от твоето мълчание,
буца заседна на гърлото…
Задушавах се.
Не исках да отворя очи,
защото сънят,
който опря в слепоочието ми
беше прекрасен...
Ти натисна спусъка…
Остана само буцата в гърлото…
***
Сън ХІ – 13 август
Заглавие: „НИКИ...”
Стълби. Метални са. Около нас е тъмно, но стълбите са някак осветени. Двамата с Ники сме. Носим нещо в нас и се мъчим да избягаме от преследвачи. Това което носим е важно... И двамата знаем това. Тичаме по стълбите само нагоре. Ники изостава, но ме следва. На една метална площадка спираме. Проверявам това, което носим. Нося го в чорапа си. Малко пликче бял прах. Усещаме преследвачите. Продължаваме нагоре. Все по-нагоре. Стигаме до местоназначението и предаваме пратката. Знаем, че сме се измъкнали от преследвачите. Обзема ме пълно абсолютно спокойствие...
Тълкувание: Не искам и да си го помислям дори... Нося смърт... Но тогава защо ми е толкова спокойно? Изключвам съня от съзнанието си... Забравям го... Искам да го забравя...
***
Бях на новата работа вече от един месец. Това, което се случваше, отговаряше на написаното в книгата. Но и заглавието на съня, и самият сън бяха странни: „...Нещата са еднакви” – к’во заглавие само?! И самият сън - че съм жена?... Вървя по коридор и виждам висящи табелки. Протягам се и ги сменям. Не знам защо ги подменям, след като всички са без надпис... Че на всичкото отгоре се и повтаря. К’во ли иска да ми каже подсъзнанието?...
После, докато си говорех с женичките от читалището (да са живи и здрави, че ми дадоха двайсет кинта назаем) изведнъж сякаш ми просветна. Ами да – това е! Сменям празни табелки, защото няма съдържание в тях – т.е. тази промяна не води до нищо. К’во смених? Една работа, където си мислех, че ще изкарвам пари, но не изкарвах, с друга. Промяната е била абсолютно безсмислена. Просто съм сменил едното празно с друго празно. От пусто в празно... От трън – та на глог... Е, това, което се случваше, отговаряше на съня. Цял месец работа, а когато помолих за аванс (тогава не бях ял от три дни), шефката ми даде само 20 лева. Направо смешно. Че аз само за логото, дето и го спретнах, щях да й искам шейсет. И ги даде с такава неохота – като че ли ми даваше не двайсетачка, а две хиляди. Като се замисля – натам вървят нещата – и тук ще остана на сухо. Мобилният, който ми даде е абсолютна антика. Работи само когато е включен да се зарежда и то не винаги. Така ще е, след като се наложи да заложа моя телефон. И го изядох... То кара ли се цял месец с педесетака дето му взех. Нищо – нали поне има някакъв те-лефон...
- Ало? Иве, ти ли си?
- Здрасти, Калинче. Как си?
- Обаждам ти се с неприятна новина. Ники получи рецидив... – чух как се разплака...
- Ама... Нали нищо му нямаше... Беше на почивка.
- Да. – хлипането се усили – На контролния преглед преди десет дни всички показатели бяха в норми, и изведнъж... Докторите казаха, че това е трети рецидив и... Ще ти се обадя пак след малко.
Направо бях като гръмнат. Усетих, че още държа слушалката на ухото си. Нали уверяваха, че е излекуван. Дори проф. Бобев каза да му спрем всички лекарства... О, не! Онзи сън! Не!
До петък трябваше да изкарам пари от някъде. При второто си обаждане Калина каза, че с Ники са пак в болницата. Трябваше да отида. Да ги подкрепя. Да повярват отново. Най-вече Ники.
Започнах да търся стари визитки, да се обаждам... Мамка й на шефката – в картата няма дори импулси... Да взема една „Булфон” за пет лева. Добре, че от парите, които ми дадоха жените, има още 16 лева. Въртях се като побъркан. И изведнъж “Евразия” поискаха среща. Имали спешна поръчка.
Поръчаха. И визитки, и етикети. Дадоха и аванс.
...Ники се държеше мъжки. Виждах, че не му е лесно, макар да се усмихваше. На кой ли ще му е лесно да влезе в болница отново, след като е изкарал в нея четири години. Седях до леглото и исках да му дам душата си, за да оздравее. Та той беше само на шестнайсет. Калина току-що си беше тръгнала. Тишината на среднощната болница тежеше. Направо ме смачкваше. Донесох разпечатка на книгата. Дано я прочете. На мен тя ми помогна да се взема в ръце. Дано...
Следващата седмица беше безкрайна. Но нали поне пуснах тиражите. Всичко бе наред, докато слязох на автогарата. Тони ме посрещна с лоша вест:
- Нещата никак не са на добре. Този път май няма да издържи.
Глупости. Та той е мой син! Ще издържи, разбира се. Толкова време, мъки, страдания – и успя да се пребори, та сега ли? Но трябваше да ме предупреди. Когато го видях, направо ми се подкосиха краката. Беше... ужасно. Преглътнах страха и ужаса. Усмихнах се.
- Здрасти, Ники. Как си?
Защо ли питах? Едната му страна беше подута и безформена. Окото затворено – явно не виждаше с него. Опитваше да се усмихва, въпреки всичко. Следващите три дни бяха кошмарни. В петък вечерта му се затвори и другото око. Цяла нощ се молих, плаках, крещях вътре в себе си. В неделя отокът започна да спада. Отвори едното си око. Преди да си тръгна, Ники започна да отваря и второто.
***
- Ще ми платите ли или не? - разговорът се водеше в стаята, която уж беше офис на фирмата й. – Втори месец минава, а вие сте ми дали двайсет лева.
- Върни ми мобилния!
- Като си получа парите, ще ти го дам – побеснях. Не стига, че не ми е платила, не стига че й работя с моя компютър, ами и... Майната й!
Беше 22 септември по обяд. Събрах си техниката и я свалих в мазето на читалището. Бях й върнал мобилния. Отидох до първия магазин и си взех нов. Щяха да активират номера до 24 часа. Не е проблем. Калина каза, че Ники бил по-добре. Отокът спаднал съвсем. Да е жива и здрава и фирма “Евразия”. С нейните пари платих. Само трябваше да взема визитките от лак и да ги занеса на Мариан да ги нареже в печатницата.
Носех пакета с визитки. Тежеше. Беше около четири. Вървях по „Цариградско шосе” и се мъчех да взема такси. Едно спря, метнах визитките на задната седалка и седнах отпред.
- Към „Полиграфснаб” срещу КАТ – там ще ви упътя.
Шофьорът подкара, а аз се замислих. Трябваше да дам визитките и веднага да хукна към автогарата, за да хвана автобуса в 18 ч. До полунощ щях да съм в болницата. Преди час мобилният още не беше включен. Реших отново да пробвам.
- Ало?
- Иве?
- Да. Какво става?
- Извинявай... Съжалявам... Извинявай!!!
- Аз...
- Ники почина вчера. Днес в три го погребахме. Съжалявам...
Небето почерня и се сгромоляса отгоре ми.
***
Това е просто една история. Тъжна история. История, която разтърсва някои. История, която други определят като «тежък психичен проблем от загуба на дете».
Някой не иска нашите деца да вярват. Някой не иска нашите деца да са креативни и можещи. Някой не иска децата ни да имат мнение. Някой не иска децата да имат право на избор. Някой не иска... нашите деца да са ... живи.
Вярваме само в... парите. Те са това, което ни води. Те са това, което управлява съзнанието на всички. Докато парите са основният критерий за нашето съществуване, ставаме груби, брутални, вулгарни и естествено... манипулируеми.
"Човечеството дължи
на децата най-доброто,
което може да даде..."
Декларация за правата на детето на ООН
От доста години вече сме свидетели на демократични промени в образованието. Все нови и нови въведения! Промяната е прекрасно нещо, но нека си признаем резултата - България бе на ед-но от челните места в световен план като образователна система. В момента се намира на едно от последните! Дори не е необходимо да привеждам статистики за доказателство. Няма родител, кой-то поне веднъж да не е казал "...когато ние бяхме ученици...". Аз не съм сигурен, колко добре е било "тогава", но със сигурност трябва да приемем факта, че сега нещо не е наред...
Събота вечер. В подлеза на бул. България и Фритьоф Нансен се е събрала живописна гру-пичка млади хора, очакващи сред смехове, хапливи закачки и алкохол поредното „музикално пре-живяване" в някоя от дискотеките наоколо...
- Да скиваш, майна, мойта кифла с друг организъм движи...
- Бе аз ‘ко съм на тебе, че й скинем главата... Па на оня че му счупим ченето...
„Абитуриент счупи ченето на връстник"
„Пиян ученик наръга приятел"
„9-годишният Асен погубил с камък Мурад"
„Ученичка наби даскалица"
Това е само малка част от вестникарските заглавия. Нека поразсъждаваме - какво, всъщност не е наред? Може би това, че децата ни са като на война докато са в училище - почти няма ден без прояви на силна агресия. А, което е особено потресаващо, докато едни от децата ни се бият до кръв, понякога дори до смърт, останалите ги заснемат на видеоклип, който да публикуват в интер-нет! Дали не е дошло времето да се замислим за начина, по който възпитаваме децата си и за цен-ностната система, която изграждаме в тях?
Друг пример - през голямото междучасие всички бързат устремени зад съседния жилищен блок. Защо ли? Много просто - там се раздават цигарите с марихуана! И после класната изпада в недоумение защо "Петър, Иван, Мария..." припадат от смях на чина, при положение, че тя не е ка-зала нищо смешно! Да, никак не е смешно! Ако можеше и да не е вярно...
И още - учебните часове вече са свършили. Разбира се за доста от учениците те свършват още със започването си - и въведената от министъра на образованието мярка за водене на статис-тика, относно отсъствията на учениците не променя нещата! Но моля ви се, как една статистика ще принуди някого да не бяга от час - звучи несериозно, нали? За съжаление, обаче друго решение засега няма. Ще трябва да разчитаме единствено на статистиката, като мярка за принуждение на децата ни да влизат в час! А другата мярка, може би е, родителят наистина да се интересува какво прави собственото му дете, защото в един прекрасен миг може да бъде сериозно "изненадан", от това, че детето му от седмици не посещава училище! Тук основното безпокойство произтича от масовостта на проблема. Но нека помислим, какво се случва, когато учениците вече не са в учили-ще? Аз мога да ви осведомя от лични наблюдения и статистика. Тази статистика не е официална, не е министерска, но пък затова е самата действителност! Та след училище (често, дори по същото време) децата ни са в кафенетата около училище (там не пият само кафе, повярвайте), в Интернет клубовете (а с това какво правят там, няма в момента да стряскам никого, но със сигурност не си учат уроците и не четат книги!), на купони в дома на някого, чиито родители отсъстват, а и там не четат книги, а вършат други неща, но това повечето родители вече са изпитали на собствен гръб, и да не продължавам - децата ни пребивават все на места, където вършат нередни неща. Виновните разбира се сме ние, защото нито си даваме сметка за това, нито го забраняваме, а най-отчайващото е, че не им предлагаме алтернатива.
Няколко думи за алтернативата! В гореизложения списък не се срещат места като - библио-теки, спортни зали, места за творчески изяви и други такива. Дори самото споменаване на послед-ните буди смях. В децата, и още по-жалко - и в самите родители. Не защото те не желаят децата им да ходят на подобни места, а защото са сигурни, че последните няма да отидат там! Е тогава - ка-къв е шансът децата ни да станат по-различни? Може би с прехвърляне на топката - от страна на учителите - "родителите не са ги възпитали", или от страна на родителите - "затова ходи на учили-ще, за да се учи"! Дали все още има някой, който чете всичко това и продължава да си мисли, че проблемът ще се разреши от само себе си? Ще си позволя да кажа нещо, което никой не желае да чуе - ПРОБЛЕМЪТ НЯМА ДА СЕ РАЗРЕШИ САМ! ВСИЧКИ НИЕ ТРЯБВА ДА ГО РАЗРЕШИМ - АЗ, ТИ, ТОЙ И ТЯ!
Започнах с това, че училище и общество се разминават. Но ако обществото сме всички ние - управляващи, родители, учители, тогава прекъснатата връзка от кого трябва да бъде възстановена? И какво се случва, когато някой се опита да я възстанови?! Прехвърлянето на вина и проявите на неадекватни решения и мерки за справяне със ситуацията няма да по-могнат.
Дали да вярваме само в... парите? Дали връзката ни с децата е единствено финансовото им обезпечаване? Дали това трябва да е, което да ни води? Дали това трябва да управлява съзнанието на всички? Докато парите са основния критерий за нашето съществуване ставаме груби, брутални, вулгарни и естествено... мъртви.
Може би Някой не иска нашите деца да вярват. Някой не иска нашите деца да са креативни и можещи. Някой не иска децата ни да имат мнение. Някой не иска децата да имат право на избор. Някой не иска... нашите деца да са ... живи.
***
Не знам. Не знам дали съм прав. Но аз искам да имаме бъдеще. Аз искам нашите деца да са щастливи. И вярвам, че това е възможно...
За вас не знам. Аз вярвам!
|
