Ако си се събуждал някога с болезнено усещане, че реалността, която те чака, е само малка част от РЕАЛНОСТТА, достъпна за човешкото съзнание - тази статия е за теб. В нея не се разисква тривиалното желание за бягство от света, а онази сърбяща духа потребност да погледнеш навън от затвора, построен от собствения ти ум.

Вероятно си гледал първата част на "Матрицата". Модерната кино-приказка, която разказва с езика на компютърните ефекти именно за това - как да се събудим. Ако не си го гледал, накратко: хакерът Нео е преследван цял живот от интуитивно безпокойство, от чувство на неяснота. Търсенията му го събират със загадъчния Морфей, съпровождан от група цинични странници. Чрез необикновените си способности те го убеждават, че съзнанието му живее в илюзорен, компютърно генериран свят. Този свят е наречен от тях Матрицата. Нео е изправен пред дилема - да забрави за тях и да се върне към тесния си стар живот, или да излезе с тяхна помощ "извън" Матрицата, каквото и да означава това. В момента на избора Морфей очертава мащабите на симулиращата свят програма:

"Матрицата е навсякъде. Тя е всичко около нас, дори сега, в тази стая. Виждаш я през прозореца си или когато включиш телевизора. Усещаш я, когато отидеш на работа, като отидеш на църква или докато си плащаш данъците. Тя е светът, поставен пред очите ти, за да те заслепи от истината."
Идеята на филма, макар и смела, не е революционна. Учението за свръхреалността, от която човешкият свят е само малка част, е ядрото на почти всички задълбочени духовни системи. То е най-трудната за постигане истина, последното препятствие в будизма, хиндуизма и шаманизма, в мистичното християнство и в еврейската кабала. Тя е била, и все още е, прекалено сложна за рационално разбиране, тъй като излиза извън всяка теория и класификация на явленията. Но напоследък намеци за тази идея се появяват и в сериозната западна наука. Не броим психологията, чиито постижения все още се смятат за спекулации от хората с прагматично, естественонаучно мислене. Но когато такива дисциплини като физиката и когнитивната неврофизиология се намесят, човешкият интелект е изправен пред изпитанието да преразгледа своите възгледи за вселената.
Из основи.
Физиката и неврофизиологията са всъщност науките за двете страни на реалността - външната и вътрешната. На мястото, където те се пресичат, ти имаш възприятие за един тримерен свят от твърди обекти, където времето тече линейно от минало през настояще към бъдеще. Двама учени - квантовият физик Дейвид Бом и неврофизиологът Карл Прибрам, независимо един от друг стигат до революционен пробив отвъд границите на познатата наука. Те събират експериментални доказателства, че това, което се случва в пресечната точка, всъщност конструира светът. Възприятието поражда реалност, и тя е уникално различна за различните форми на живот. В търсене на подходяща метафора, с която да изразят сложността на своите открития, и двамата учени прибягват до езика на холографията. 
Едно от най-големите открития на миналия век, холографският образ представлява триизмерен обект, "сътворен" с помощта на лазерен лъч. За да се получи смайващо реалният образ, лазерният лъч минава през холографска плака, върху която по специален начин е заснет оригиналният обект. Чрез холографията може да се сътворят иначе невъзможни визии - например рееща се във въздуха рибка. Плаката не изглежда като обикновен негатив, още по-малко като истинската рибка. С просто око тя прилича по-скоро на повърхност на езеро, върху която капки дъжд рисуват разширяващи се и пресичащи се един друг концентрични кръгове. Холографското чудо на техниката става още по-удивително, когато натрошим плаката. Дори и с най-малкото парченце от нея, пак можеш да пресъздадем цялата холограма (проявена през все по-малки парчета счупена плака, нашата рибка става само по-бледа, но не губи от целостта си или размера си). По-нататък в текста ще стане дума, че това свойство на нелокалност, или "частта-е-цялото", е основно правило и в теориите на съвременните квантова физика и неврофизиология. Друго изненадващо свойство на техниката за триизмерни снимки е, че на една и съща плака могат да се запечатат различни образи, които после да бъдат проявени като се променя ъгъла на лазерния лъч. По този начин, въртейки многослойна плака, можем да накараме нашата рибка да плува на място над главите ни. 

Как точно описват Бом и Прибрам своите открития чрез сравнения с  холографията? Карл Прибрам бил недоволен от доскорошният възглед, че мозъкът съхранява всеки бит информация в отделни (мрежи от) клетки. Все пак алкохолиците никога не забравят само половината от името си или само част от физиономията на жена си след като са отровили безвъзвратно някакво количество неврони. Чрез доста кълцане на мозъците на опитните си плъхове Прибрам открил, че спомените се съхраняват в целия мозък, а не в отделни негови зони. Например това обяснява защо при нарушени мозъчни центрове човек не забравя отделни операции от мозъчната програма за каране на колело. Той или я губи изцяло като умение, или я възпроизвежда пълноценно. Новата научна теория за паметта твърди: подобно на холографска плака, мозъкът запечатва информацията нелокално и я възпроизвежда на цели пакети, дори да са разрушени отделни негови части. И пак подобно на плаката, която на квадратен инч съхранява информация, равна на петдесет Библии, сивото вещество спокойно може да кодира холографски около 280 000 000 000 000 000 000-те бита информация на един средно дълъг живот. Тази информация наистина е множко и е още един минус на теорията за локализираната памет, защото по проста сметка нямаме достатъчно нервни клетки да запечатим всеки бит един по един. Холографските трикове на мозъка обясняват и ейдетичните спомени (или т. нар. фотографска памет). Това е способността на някои хора да описват детайлно картини, показани им за секунда в минало. В експерименти с такива хора, очите им извършват движения, сякаш сканират образи пред тях, в момента. Вероятно ти се е случвало мирисът на парфюм от миналото да те потопи в спомена за любовна сцена, която аха-аха да оживее около теб. Като оставим настрана носталгията, яркото събуждане на стари събития в цялата им пълнота е доказателство за силата на паметта да проектира холографски сцени. Друга недобре обяснена функция на мозъка, преди Прибрам да предложи своя модел, е самото триизмерно възприятие. Замисли се - как съзнанието ти конструира триизмерни обекти вън от теб, след като ретината на окото, обработваща зрителната информация, е двуизмерна, и би трябвало да доставя двуизмерни образи на ума ти? Защо в огледало твоето тяло ти се струва обемно, когато то е просто отражение на лъчи върху плосък пласт живак зад стъкло?1 Още по-неудобен въпрос - как мозъкът трансформира биоелектрически импулси от периферните нерви, така че те кара във всеки момент да възприемаш себе си като твърд обект сред други твърди обекти? Та нали тези импулси са само биовибрации с определена честота в ума ти - по какъв начин той сглабя това (усещане за) тяло в пространството? Защо понякога нервната система на сакатите хора ги лъже, че усещат липсващия си крайник? Натрапва се изводът, че "обективността" на обектите около теб е една доста изкусна, твърда холограма, проектирана специално за ТЕБ от собственото ти съзнание.  
Не вярваш? Затвори очи... Сигурен съм, че усещаш местоположението на обектите на мястото, където си. Зрителна информация или пряк контакт с тях липсва, рационално погледнато това усещане не би трябвало да се появява. Дори да не си любител на триизмерната визуализация, мозъкът ти постоянно проектира подобен на холограма пространствен модел на най-близката среда. А ако притежаваш добра съраунд-система, можете да си направиш и звукова холограма. При добро разположение на тялото ти спрямо колоните и отново със затворени очи, звуковите вълни ще се материализират като почти видима, почти осезаема материя/вълна около и в главата ти. С отпускане на въображението, запис от стъпки на човек могат да доведат дори до усещане за физическо присъствие. Всички тези познати, но необяснени трикчета на ума, всъщност водят до теорията на Прибрам. Мозъкът ти не е просто машина за регистиране на реалността-такава-каквато-е. Информацията се кодира, обработва и съхранява на холографски принцип2 - като  мозъчни вълни, нямащи нищо общо с "оригиналния" образ. Съзнанието ти е лазерният лъч, който проектира през холографската плака от сиво вещество един гениален, уникално подробен материален свят. Чрез промяна на "ъгъла" на вниманието, мозъкът може да осветява отдавна забравени неща или да сътворява нови холообрази. 
За да демонстрира мощта на Матрицата, Морфей води Нео в симулатор на свят, контролиран от групата хакери. Там Нео поставя под съмнение чувството си за реалност, когато докосва и вижда дигитално генерирани обекти. На въпроса дали креслото под дланта му е реално, Морфей отговаря:

 "Какво е реално? Как дефинираш реалността? Ако имаш предвид това, което усещаш, помирисваш, виждаш или чуваш, то тогава "реално" е потокът от електроимпулси, интерпретирани от мозъка ти."
Все пак ние не живеем в Матрицата. Не можем, подобно на героите от филма, да подскачаме от небостъргач на небостъргач, да надбягваме куршуми или да овладяваме кунг-фу чрез компютърна програма със скоростта на светлината. Тези неща наистина са достъпни на човешкото тяло-ум, но обучението в тях изисква малко повече време, усилия и решителност, отколкото представеното в кино-фантазията.