Пролог: Първите сеанси
Една сутрин през декември 1990 г. направих на Филип и на Нилс венозни инжекции с големи дози ДМТ. Те бяха първи­те, на които бе дадено веществото - помагаха ми да определя най-добрата доза и начина на въвеждането й в организма. Те бяха нашите човешки „опитни зайчета".
Две седмици по-рано дадох първата доза ДМТ на Филип. Как­то ще опиша по-нататък, мускулната инжекция в рамото му не до­веде до удовлетворителни резултати. Преминахме към венозни ин­жекции и Нилс получи първата доза седмица по-късно. Неговата реакция показа, че е прекалено малка. Затова този ден Филип и Нилс щяха да получат венозно значително по-големи дози ДМТ.
Трудно беше да повярваме, че наистина даваме тази дрога на хора, включили се доброволно в експеримента. Проточилият се две години процес на разрешения и субсидии, който ми се стори нескончаем, най-после беше завършил. Целта, която си бях по­ставил, изобщо не изглеждаше толкова реална за разлика от не­спирната борба за започване на изследването.
И Филип, и Нилс вече имаха опит с ДМТ и аз бях доволен от това. Около година преди началото на изследването двамата бяха участвали в церемония, на която перуански народен лечител дал на всички присъстващи аяхуаска - легендарния чай, съдържащ дрогата. Двамата били въодушевени от въздействието и охотно пушили на другия ден чист ДМТ, доставен от друг участник в сбирката. Искали да почувстват въздействието му много по-не­посредствено и силно, отколкото при чая.
Преживяванията им били типични: стьписващо бързо настъп­ване на въздействието, калейдоскопични зрителни халюцинации и отделяне на съзнанието от физическото тяло. И най-любопит­ното - усещането за „другия" някъде в света на халюцинациите, към който им отворила вратата тази забележителна психеделична дрога.
Предишният им опит с ДМТ беше много важна част при из­бора им като доброволци. Филип и Нилс познаваха въздействие­то на веществото. Още по-голямо значение имаше фактът, че познаваха и въздействието от пушенето на дрогата. Това им да­ваше възможност да оценят доколко са ефективни двата метода за вкарването й в организма - мускулният и венозният, при възпроизвеждането на цялостното влияние на пушенето на ДМТ. И тъй като хората, употребяващи веществото за собствено удо­волствие, обикновено го пушат, исках да наподобя максимално породеното по този начин въздействие.
В деня, когато инжектирах мускулно на Филип първата доза, мислено се пренесох в бъдещето. Вероятно мускулният метод щеше да се окаже твърде бавен и слаб в сравнение с пушенето. От прочетените материали за мускулно инжектиране на ДМТ останах с впечатлението, че минава минута, преди да повлияе -значително повече време, отколкото при пушенето. Само че във всички публикувани дотогава трудове за изследвания с ДМТ при хора бе описано мускулното му инжектиране и бях длъжен да започна по този начин. Данните в тези по-стари източници под­сказваха, че количеството, което дадох на Филип - 1 милиграм на килограм тегло (мг/кг), т.е. около 75 мг, вероятно ще се окаже умерено голяма доза.
Когато започна участието си в нашето изследване, Филип беше на 45 години. С очила и брада, среден на ръст и с нормално тело­сложение, той беше клиничен психолог, психотерапевт и ръководител на психологически семинари с международна известност. По онова време беше в процес на развод. Животът му бе белязан от множество резки промени, загуби и постижения, а Филип като че ли приемаше и доброто, и лошото с еднакво хладнокръвие. Обичаше да подмята, че ще напише бестселър, озаглавен „Да оцелееш от живота си".
Бяха минали поне пет години, откакто за последен път бях правил на някого мускулна инжекция, и малко изнервен очаквах първата доза ДМТ. Ами ако объркам нещо? В медицинския ин­ститут ни учеха да си представяме спринцовката като стреличка. Мятате я към заобления делтовиден мускул на рамото или в го­лемия мускул на задника. Едно-единствено плавно движение, натискът намалява тъкмо когато иглата се забива. Обикновено се упражнявахме на грейпфрути.
Филип обаче не беше грейпфрут, нито пациент с остра психоза, доведен за принудителна доза транквилизатор, а мой колега, при­ятел и доброволец в изследването. Всъщност той беше съгледвач. Синди - медицинската сестра в проекта, и аз щяхме да останем в „базовия лагер", за да чуем след завръщането му къде е бродил.
Повтаряйки движението във въздуха, влязох в стаята. Филип се бе изпънал на леглото. Новата му приятелка Робин седеше наблизо. Около ръката му хлабаво бе увит маншетът на апарата за кръвно налягане. По време на сеанса често щяхме да проверя­ваме пулса и кръвното налягане.
Обясних му какво предстои:
- Ще избърша рамото ти със спирт. Отдели колкото време ти е нужно, за да се овладееш. После ще вкарам иглата в рамото ти, Ще дръпна леко назад спринцовката, за да съм сигурен, че не за­сягам кръвоносен съд, и ще натисна буталото на спринцовката. Може да те заболи малко. Не знам предварително. Би трябвало Да почувстваш нещо най-много след минута. Не съм сигурен как­во ще е това „нещо". Ти си първият.
Филип затвори очи, докато се подготвяше да навлезе в непо­знатите светове, които само той щеше да възприеме, оставяйки ни да се грижим за жизнените му функции. Отвори очи още веднъж, колкото да ни погледне за миг, пак ги затвори, вдиша дълбоко и каза:
- Готов съм.
Инжекцията мина безупречно.