МИСТЕРИЯТА НА ЖИВОТА
ИЛИ ЗАЩО ОНОВА,КОЕТО МИСЛИМ, Е ТОВА, КОЕТО НИ СЕ СЛУЧВА
Управлявай мислите си и ще управляваш съзнанието си.
Управлявай съзнанието си и ще управляваш живота си.
Управлявай живота си и ще управляваш съдбата си.”
Робин Шарма
ПОЗНАНИЕТО – ОТ ДНЕВНОСТТА ДО ДНЕС
“…и най-хубавият филм на този свят пак си остава илюзия. Кадрите дори не се движат, само създават представа за движение. Променлива светлина, която сякаш се движи по плоския екран, опънат в тъмното... хората ходят на кино, за да се забавляват, за да научат нещо или и заради двете.- А един филм е като живота, нали?- Защо тогава се случва някой да избере тежък живот, филм на ужасите?- Ти не си длъжен да гледаш техните филми и те — твоите. На това му викаме свобода. Някои са щастливи, други нещастни. Нещастни са, защото са предпочели да са нещастни- Ние сме същества, които си играят и се забавляват, ние сме галениците на Вселената. Ние не можем да умрем, ние можем да бъдем уязвени точно колкото илюзиите върху екрана. Но затова пък можем да повярваме, да си втълпим, че сме уязвени. Можем да повярваме, че сме жертви, че сме убити или че убиваме, че се люшкаме между късмета и несретата...Купуваме си билети за тези филми, плащаме си, след като сме приели да повярваме, че пространството, времето са нещо реално… Нито времето, нито пространството е реално, но който не иска да плати цената, не може да се появи на нашата планета, в никоя времева и пространствена система. Не с ли странно, откриваме, че знаем толкова много именно когато питаме себе си, а не някой друг! -Кой ги пише тези филми? Кой играе в тях? Кой е оператор, киномеханик, директор на киното, контрольор, разпоредител, кой гледа всичко това? Кой има свободата да си излезе по средата, по всяко време, да промени сюжета, ако намери за добре, кой има свободата да гледа един и същ филм до премала? - Все ние! Защото инстинктивно знаем, че филмите са аналог на живота ни.- Какво представлява прожекционният апарат? - Нашето въображение.- Ами филмът? - Може би онова, което приемаме да вкараме във въображението си?Можеш да подържиш в ръце ролката с филмовата лента с готовия филм, който си има начало, среда и край. И те съществуват едновременно, в една и съща секунда, в милионна част от секундата. Филмът съществува извън времето, което е запечатал, и ако знаеш за какво е, си наясно какво в общи линии ще се случи още преди да си влязъл в киносалона - знаеш, че ще има битки и приключения, победители и победени, любов, ужасии; знаеш всичко от игла до конец. Но за да се залисаш, за да се прехласнеш, за да получиш най-голяма наслада, трябва да пуснеш лентата през прожекционния апарат и да я изгледаш открай докрай… За да изживееш илюзията, се искат време и място. Така, че си плащаш билетчето, настаняваш се на мястото си, забравяш какво става извън киносалона и за теб филмът започва...”
РИЧАРД БАХ
Кои сме? От къде идваме? Къде отиваме?
Първият мъдрец, задал си тези въпроси, слага начало на философията като един вечен стремеж, любов към мъдростта /гр. jileo + sojia/. От тогава до ден днешен човечеството продължава да гради хипотези и да търси отговорите. И истински ценното в случая, не е дали някога ще бъдат намерени отговорите, а това, че търсенето не престава. Нали в стремежа за откриване на отговори се корени прогресът? А всяка хипотеза създава теория, в основата на която стои желанието за познание. Важно ли е да е вярна? Разбира се, че не. Дори и невярна, тя отново е един поглед към познанието. Според физиците в един отрицателен резултат понякога се съдържа повече информация, отколкото може да се открие в положителния.
Древните шумери са имали богове на астрономията, земеделието, напояването, а жреците били изследователи и технолози, разследващи тези полета на познанието. В Древна Гърция – философи задават въпроса защо сме тук, развиват теорията за атома, движението на небесните тела и човешката етика. В Средновековна Европа - западната църква се издига във върховен господар, създател на крале, земевладелец и носител на истината. Църквата се провъзгласява за единствения, знаещ всичко. Догмата била закон. Науката, обаче, също продължила напред и оспорила догмата, че Земята е център на Вселената. Така Църквата и науката си поделили познанието, изобретявайки дуализма. Църквата взела невидимото, науката - видимото и се родил материализмът. Едно нелеко примирие - науката вече не била ограничавана и потърсила мъст."Всичко невидимо е фантазия, заблуда! Ние сме едни предвидими машинки в една предвидима механична Вселена, управлявана от строги универсални закони." Църквата отвърнала на удара и проклела учените да горят в ада. Дарвин контрирал -"Създателят е нищо, няма го." "Ние сме управлявани от мутации, в ненаситните приключения на ДНК в една безсмислена Вселена." Междувременно и науката, и религията, си блъскали главите над въпроса - "Ако всичко е механично и Бог е Създател, какво се иска тогава от нас, хората?" Науката задълбавала все повече в една мъртва Вселена и се натъкнала на една загадка. В скрити ъгълчета на пространството и времето учените открили необятна енергия и зашеметяващи загадки, предполагащи, че всички ние сме свързани, че физическата Вселената по същество е нефизическа, а времето и пространството са само понятия за тази нематериалност.
ЕДИНСТВО
Духовността има научно обяснение. Звучи смислено, че протосъзнанието, платоновите ценности, добротата, истината съществуват на фундаменталното ниво на времепространствената геометрия и могат да влияят на действията ни, ако сме открити към тях. Те ни свързват с всички останали същества и Вселената като цяло. Науката създава историите, с които живеем. Само, че тя ни представя една много мрачна история. Казва ни, че сме някаква генетична грешка, че имаме гени, които ни използват, за да ги предадем на следващото поколение и че мутираме на случаен принцип. Казва ни, че сме аутсайдери в тази Вселена, че сме сами, отделени, че сме една самотна грешка на една самотна планета в една самотна Вселена. Това формира възгледа ни за света и самите нас. Възглед на самотници. А сега разбираме, че този възглед за отделеността е едно от най-деструктивните неща, което създава всички проблеми в света.
Осъзнаваме, че тази парадигма е погрешна, че не сме отделени, а сме едно цяло, всички сме заедно. В най-дълбоката си същност ние сме свързани. Затова сега се опитваме да разберем и осмислим следствията от това. Нужен ни е един нов духовен възглед за човешкото същество. Защото старите начини, митологии, монархии, царе, Бог, старият научен начин да се върши всичко - са мъртви и трябва да бъдат погребани. Нужен ни е един нов възглед. Квантовата физика ще ни помогне да направим крачка във вярната посока.
Истината, до която науката и философията достигат е теорията за единството. Всъщност ние всички сме едно цяло и има невидима връзка между всичко. Някаква "обвързаност".
Дали всички реалности в квантовото поле съществуват едновременно? Ние съществуваме буквално в различни индивидуални светове. Това е макроскопичния свят, който виждаме, светът на нашето аз, светът на нашите атоми, на нашите атомни ядра. Това са напълно различни светове със собствен език и математика. И всеки е съвсем различен от останалите. Но те взаимно се допълват, защото аз съм моите атоми, но и клетките ми, аз съм и макроскопичната ми физиология, всичко това е истина. Това просто са различни нива на истина. Пристъпвайки към това ниво на разсъждение, възникват въпросите: Защо сме тук? От какво е направена мисълта? Има ли мисловна субстанция?
ХОЛОГРАМАТА
Физиката и неврофизиологията са всъщност науките за двете страни на реалността – външната и вътрешната. На мястото, където те се пресичат, имаме възприятие за един тримерен свят от твърди обекти, където времето тече линейно от минало през настояще към бъдеще. Двама учени – квантовият физик Дейвид Бом и неврофизиологът Карл Прибрам, независимо един от друг стигат до революционен пробив отвъд границите на познатата наука. Те събират експериментални доказателства, че това, което се случва в пресечната точка, всъщност конструира светът. Възприятието поражда реалност, и тя е уникално различна за различните форми на живот. В търсене на подходяща метафора, с която да изразят сложността на своите открития, и двамата учени прибягват до езика на холографията. Едно от най-големите открития на миналия век, холографският образ представлява триизмерен обект, “сътворен” с помощта на лазерен лъч. За да се получи смайващо реалният образ, лазерният лъч минава през холографска плака, върху която по специален начин е заснет оригиналния обект. Чрез холографията може да се сътворят иначе невъзможни визии – например рееща се във въздуха чаша. Плаката не изглежда като обикновен негатив, още по-малко като истинската чаша. С просто око тя прилича по-скоро на повърхност на езеро, върху която капки дъжд рисуват разширяващи се и пресичащи се един друг концентрични кръгове. Холографското чудо на техниката става още по-удивително, когато натрошим плаката. Дори и с най-малкото парченце от нея, пак можем да пресъздадем цялата холограма . Това свойство на нелокалност, или “частта-е-цялото”, е основно правило и в теориите на съвременните квантова физика и неврофизиология. Друго изненадващо свойство на техниката за триизмерни снимки е, че на една и съща плака могат да се запечатат различни образи, които после да бъдат проявени като се променя ъгъла на лазерния лъч. По този начин, въртейки многослойна плака, можем да накараме нашата чаша да пребивава на място над главите ни.
Как точно описват Бом и Прибрам своите открития чрез сравнения с холографията? Карл Прибрам бил недоволен от доскорошният възглед, че мозъкът съхранява всеки бит информация в отделни мрежи от клетки. Все пак когато хората изпаднат в някакъв вид амнезия не забравят само половината от името си. След опити с плъхове Прибрам открил, че спомените се съхраняват в целия мозък, а не в отделни негови зони. Например това обяснява защо при нарушени мозъчни центрове човек не забравя отделни операции от мозъчната програма за шофиране, например. Той или я губи изцяло като умение, или я възпроизвежда пълноценно. Новата научна теория за паметта твърди: подобно на холографска плака, мозъкът запечатва информацията нелокално и я възпроизвежда на цели пакети, дори да са разрушени отделни негови части. И пак подобно на плаката, която на квадратен инч съхранява информация, равна на петдесет Библии, сивото вещество спокойно може да кодира холографски около 280 000 000 000 000 000 000-те бита информация на един средно дълъг живот. Холографските прояви на мозъка обясняват и ейдетичните спомени (или т. нар. фотографска памет). Това е способността на някои хора да описват детайлно картини, показани им за секунда в миналото. В експерименти с такива хора, очите им извършват движения, сякаш сканират образи пред тях, в момента. Ясното събуждане на стари събития в цялата им пълнота е доказателство за силата на паметта да проектира холографски сцени. Друга недобре обяснена функция на мозъка, преди Прибрам да предложи своя модел, е самото триизмерно възприятие. Интересно как съзнанието ни конструира триизмерни обекти вън от нас, след като ретината на окото, обработваща зрителната информация, е двуизмерна, и би трябвало да доставя двуизмерни образи на ума ни? Защо в огледало тяло ни се струва обемно, когато то е просто отражение на лъчи върху плосък пласт живак зад стъкло? Още по-неудобен въпрос – как мозъкът трансформира биоелектрически импулси от периферните нерви, така че ни кара във всеки момент да възприемаме себе си като твърд обект сред други твърди обекти? Та нали тези импулси са само биовибрации с определена честота в ума – по какъв начин той сглобява това (усещане за) тяло в пространството? Защо понякога нервната система на сакатите хора ги лъже, че усещат липсващия си крайник? Налага се изводът, че “обективността” на обектите около нас е една доста изкусна, твърда холограма, проектирана специално за нас от собственото ни съзнание. Ако затворим очи, ще усетим местоположението на обектите на мястото, където сме. Зрителна информация или пряк контакт с тях липсва, рационално погледнато това усещане не би трябвало да се появява. Мозъкът ни постоянно проектира подобен на холограма пространствен модел на най-близката среда. С отпускане на въображението, запис от стъпки на човек могат да доведат дори до усещане за физическо присъствие. Всички тези познати, но необяснени прояви на ума, всъщност водят до теорията на Прибрам. Мозъкът не е просто машина за регистиране на реалността-такава-каквато-е. Информацията се кодира, обработва и съхранява на холографски принцип – като мозъчни вълни, нямащи нищо общо с “оригиналния” образ. Съзнанието /като носител на световъзприятието, познатото за нас/ е лазерният лъч, който проектира през холографската плака от сиво вещество един гениален, уникално подробен материален свят. Чрез промяна на “ъгъла” на вниманието, мозъкът може да осветява отдавна забравени неща или да сътворява нови холообрази. “...Ние сме фокусиращи точки съзнание, които притежават огромна творческа енергия. Когато навлезем в създадената от нас холограмна арена, която сме нарекли време-пространство, ние веднага започваме в неистов непрестанен фойерверк да генерираме творящи частици, наречени фантазиони. фантазионите нямат свой собствен заряд, но лесно се поляризират от нашето отношение и силата на нашия избор и желания и образуват облаци от концептони - еднородни восокоенергийни частици, които могат да бъдат положителни, отрицателни или неутрални. Към положителните концептони спадат екзалтроните, вълнероните, възторгоните и добротроните. Обикновено отрицателните концептони включват: мъкотроните, меланхоните, унилоните, агоните и мизероните.Неограничено количество концептони се създава в един непрестанен взрив, в един творчески изблик от всеки център на индивидуалното съзнание. Те образуват концептонни облаци, които могат да бъдат неутрални или да притежават силен заряд - жизнерадостен, безтегловен или тежък като олово, в зависимост от природата на преобладаващите в него частици.Всяка наносекунда безкрайно количество концептонни облаци се струпват и достигат критична маса, след което чрез квантови взривове се превръщат във високоенергийни вероятностни вълни, които се излъчват със скорост по-голяма от скоростта на светлината и достигат до вечния резервоар от свръхконцентрирани възможни събития. В зависимост от заряда и характера на тези вероятностни вълни, те водят до изкристализиране на някои от тези потенциални събития в съответствие с мисловния поляритет на сътворилото ги съзнание и получават холографско проявление. Материализиралите се събития стават част от опита на сътворилото ги съзнание. Те притежават всички аспекти на физическа структура, които са необходими, за да изглеждат реални и за да може сътворилото ги съзнание да си извлече уроци от тях. Този автономен процес е изворът, от който произтича всеки обект и събитие в театъра на време-пространството.Всеки лично може да се убеди в правдоподобието на хипотезата за фантазионите. Според тази хипотеза, когато ние насочим съзнанието си в положителна и жизнеутвърждаваща посока, когато обвържем мислите си с тези положителни ценности, ние натоварваме с положителен заряд големи маси от концептони, реализираме благотворни вероятностни вълни и те насочват към нас полезни потенциални събития, които в противен случай щяхме да приемем за несъществуващи.
Обратното е вярно по отношение сътворяването на негативни събития, както и на безлични. Несъзнателно или съзнателно, ние не само избираме, но и създаваме външните условия, които най-добре резонират на нашето вътрешно състояние...”
Ричард Бах
|
