КАКВО ПЕЧЕЛЯ КОГАТО ГУБЯ ТОВА, КОЕТО НЯМАМ?

   "Губя, независимо, че зная какво искам. Заради условностите. Губя, защото не приемам очевидното. Заради този тъп страх да не загубя това, което желая, аз отново губя. Няма изваждане от лайната, както казват. А винаги съм си мислел, че е по-лесно. Макар да знам, че не е. Та нали точно затова се бях усамотил през всичките тези години. Нали точно затова не исках да допускам никой до себе си, защото после ме смачкват... Грешка! Не те. Смачквам се. Не знам как и докога ще е така. Яде ме отвътре. Просто не искам да губя. Не моля да помогнеш. Но точно това искам. Не карам да чувстваш. Но точно това искам. Не казвам всички думи от които се нуждаеш, но те желая. Искам те. А е толкова нелепо това да е едностранно. С цялото си тяло усещам, че не е така, но пак ме е страх. Ама това няма значение. Мамка му. Искам те. И ще те имам. Пък каквото ще да става. Май трябва да спра да искам повече от това, което ми се дава. Май трябва да забравя, че страдам и се измъчвам, че боли като ме нараняват. Живот... Гаден. Но за сметка на това дълъг. Да взема поне това, което ми се дава. Няма значение какво мисля аз. Няма значение и това, което пиша в момента. Няма значение и това дали ще дадеш онова, което искам да получа. Просто искам да знаеш, че те обичам, Живот!
Изповед на един обикновен българин

        Губя...искам...условностите...очевидното...страх...желая...губя.

                      Предизвикателно...претенциозно...дълбоко!

   Губя - всички губим, ако не едно, то друго...толкова сме свикнали с това, че се е превърнало за нас, в начин на живот, естественото ни състояние, даже не го забелязваме...даже се чувстваме добре, когато губим - използваме го за да получим възможността да се оплакваме, та дано успеем да привлечем вниманието на другите с нещастието си...дори се забравяме в преекспонирането му!
   Искам - всички искаме, какво ли не - и колкото повече, толкова по-добре...другите са ни длъжни, защото ние сме жертвите, нали преди това сме изгубили! Няма нужда да даваме, важното е да измислим начина, по който да получаваме - внимание, съчувствие, любов! 
   Условностите - е тук вече стана сложно! Наясно сме, че са нереални и без значение, наясно сме, че не ни позволяват да бъдем истински и с това елиминират напълно възможността да бъдем удовлетворени и щастливи, но въпреки това няма начин, ама никакъв шанс, да не се съобразим с тях! Защо - може би защото не сме дорасли до нивото на собствените си претенции! И все още е от жизнена необходимост за нас - "Как другите ще ни възприемат", а не какви сме всъщност, а пък те да ни възприемат, както пожелаят! Условностите - умираме така, както сме и живели - условно! Не себе си, а представата за себе си, не живота си, а представата за него, не чувствата си, а представата за тях...Пък и толкова много виновни, край нас...трябва само да ги подредим по важност - Бог, съдбата, родителите, приятелите, любимите, колегите, управниците, абе всички като цяло, обществото - те са виновни, защото са част от условностите! А аз, ами аз съм жертвата, която понася всичко това! Може пък някой наистина да се смили над нещастието ми и да ми обърне внимание! Да, да, ама не! Всички ние сме устроени така, че сме склонни да обръщаме и желаем само тези, които излъчват сила и успех! Това е така, защото търсим в другите своята липса. И изобщо не се сещаме, че те търсят същото у нас...Е...май няма никакъв шанс да получим внимание и любов по този начин! Съвсем естествено дойдохме и до Очевидното!
   Очевидно - с очи гледаме и не виждаме! То и Христос го е казал "С очите си ще гледате и няма да виждате, с ушите си ще слушате и няма да чуете...". Само дето не желаем да го приемем! Ами очевидното е, че начинът е само един - запрятаме крачоли и газим в дълбокото! А пък тя "съдбата подкрепя смелите". Защо ли, поне веднъж да не пробваме, вместо да се правим на жертви, та дано някакси привлечем нечие внимание, да вземем да тропнем по масата и да кажем ясно - "...те така стоят нещата, и аз искам точно това, пък ти си човекът, който би могъл да..."! Дали пък точно в този момент няма да успеем наистина да привлечем вниманието му? Та очевидното е точно това, което е - и в наша власт е да го признаем - за себе си, за да СМЕ, за другите, за да ни приемат, такива каквито сме...
   Страх - ами страх ни е, от всичко, и винаги ще ни е страх. Защото сме хора, несъвършени. По добре наличното, незначително, отколкото без него! Е, и? Той/тя не ме обича, кара ме да се чувствам зле, обаче - без него/нея...? Да, бе - животът направо ще свърши, а пък земята ще спре да се върти! Я по-добре да се вкопчим, колкото можем и в малкото, че без него...Е това, вече е върхът! Не стига, че губим, и дори започваме да изпитваме удоволствие от това. Не стига, че все искаме, пък не го изявяваме. Не стига, че живеем в едни измислени условности. Не стига, че не виждаме и не приемаме очевидното. Ами на всичкото отгоре ни е и страх...да не изгубим всичко това!
   Желая - така или иначе, се оказа, че нямам нищо. Що пък не взема да изкрещя на света какво всъщност желая! То за загуба и дума да не става, оказа се, че нищо нямам! Ами може пък някой да ме чуе като изкрещя, че да вземе наистина най-после да ми обърне внимание!
    Губя - със сигурност изгубих всичко... дето го нямам...ами я да взема да видя, как и какво мога да спечеля...Досега нямах - и губех, сега ще взема да имам, че може и да спечеля. Ако няма друго, което да имам, ще се задоволя на първо време със себе си...пък останалото, със сигурност ще се подреди...